Преди 14 години Съдбата, Трифон и Валентин ми направиха номер. Първа беше Съдбата. Отидох на един рожден ден, видях едно празно местенце и седнах там. Мястото е било свободно за не повече от 5 минути, колкото човек да го освободи за WC и достатъчно друг да го заеме. Чела съм приказката за мечетата, "Кой ми е седял на столчето, кой ми е ял от купичката?", но такива съдбовни обрати не очаквах. Та, след като Съдбата си свърши работата, в полунощ на 13 срещу 14 се намесиха Трифон и Валентин. Толкова мощна беше тяхната сила, че съвсем скоро след това написах "Ода за чакащата яйцеклетка", за първи път предвидих, че нечий друг генетичен материал може да се комбинира успешно с моя. И ако никой не вярва, че любовта твори чудеса, пускам тези снимки за доказателство, как от тези чернобели грозни мутри вляво са се пръкнали тези цветни хубави дечица!
Честит слънчев празник на всички, кой каквото празнува, важното е любов да има!

Работа в клас
Съчинение на история по картинки, В един объркан свят
автор Андрей Попдонев
Един ден отивах на училище. Отстрани видях Максим и Калоян да водят Албена и Боряна на училище. От това се уплаших и се качих на дърво, но си ударих главата в кутия с бонбони и паднах по гръб от дървото. Взе ме линейка с деца. В линейката имаше отворен прозорец. Изведнъж започна да пада пясък от него. Бяхме близо до плаж пълен с пясъчни човеци, много възрастни и деца. След две, три минути стигнахме в болница "Вогорип". Там ми даваха сладолед. Най-странното беше, че ме излекува за пет секунди. Мама и тате ме заведоха в къщи. Беше време за вечеря. Всички ядоха котешка храна, а котките на двора хапваха хубаво таратор, пържено пиле, риба и пиеха мляко и сок. Отидох в зоопарка и видях животните да ходят от клетка на клетка и да хранят децата, които бяха в клетки. Събудих се в НЛО и ме хранеше с вкусотии зелено извънземно. Надникнах отвън и видях планетата Земя.Земята беше бяла, водата беше зелена, а облаците бяха сини.
-Незнам как да живея в този свят - казах аз.
Накрая всичко се оправи и се върна на мястото си. Намирах се вкъщи заспал върху масата.
-Това беше странно - казах уплашено аз.

Сигурно на фона на цветя и поздравления във ФБ, моите снимки ще изглеждат странно на днешния ден, но повярвайте ми, във връзка с 8-и март са.
Преди много много години, когато бях момиче и мечтаех да порасна си правех изкуствена бенка над горната устна вдясно с молив, кафяв или черен. Кой ме е вдъхновил за това, Синди Крауфорд от някоя снимка, друг ли, не помня, а и няма значение. Помня дори аромата на молива, разбира се, гримирането не се ограничаваше само с бенката, имаше едни гримове на Lancome, с които лекичко се понамазвах, толкова лекичко, че да не им личи, че са ползвани, знаех, че щяха да ми ги подарят, когато замомея. Слагах си и герданите на мама, контих се, имаше едни френски парфюми, дълбоко прибрани, които само миришех, не смеех да си пръсна, защото знаех, че и на тях ще им дойде времето, когато порасна. Не исках никой да знае, че аз зная. Всичко беше надълбоко в шкафовете. Бяха тайни, купени от майка ми, когато по време на соц-а е пътувала в другия свят, който за нас беше невидим и непредставим. Беше ги купила за момичето си, когато един ден порасне, защото помните, нищо нямаше едно време по магазините. Това момиче порасна, получи подаръците си, които знаеше, че съществуват. След време дори ми се появи мъничка бенка, там където си мечтаех да я имам, тя сега ме свързва с миналия век, мен пред огледалото с молива в ръка.
Колието в дясно, красив кехлибар ми го подари майка ми с думите: Моето момиче, това е подарък от баба ти, каза, ако Насето порасне, а мен ме няма и го подари от мен!
Две поколения жени са мислили за този момент, баба ми се е погрижила да ме зарадва, когато нея я няма, а майка ми е пазела нейната тайна и е чакала за момента. Не мога да ви опиша, когато получите подарък с лихвата на времето, какво вълнение се изпитва.
Честит празник на всички, които носят радост!

И да го мисля и да не го мисля, все тая, не мога да се светна какъв принос имат въшките към еволюцията, колко възлово им е мястото за Майката природа и дали Земята щеше да се върти малко по-инак ако ги нямаше. Но в едно съм сигурна, в отношенията ми с децата имат възлова роля. Ето например, прибирам аз вчера след работа и колкото и да съм изморена от силната светлина, дзверене в малко пространство и работа, когато те чакат две рошави глави да се настанят удобно в теб, как да откажеш. Туряш в устата си набързо един, два залъка, хващаш челника и продължаваш да се дзвериш, таман си загрял от работа. Дечурлигите само дето не примляскват от кеф, чудят се как да се намърдат най-удобно в скута ми. И през туй време разказват за акция Анти-въшка сезон 2016 в училището, с главна роля госпожа Червеняшка, начело на специалния отряд, която "много ги вижда" (казано от децата с голяма доза искрено възхищение). Та се сещам за избрани моменти от други сезони, примерно сезон Анти-въшка 2015. Ще споделя:
Бащата тегли профилактично една контра с машинката и пита Стефан:
-Хайде и теб да те мина, нали знаеш, брат ти има въшки!
Стефан:
-Ааа, не, благодаря!
Бащата:
-Теб не те ли сърби главата?
-Много малко.
-Къде?
-Навсякъде.

После се включвам аз в банята, вчесвам русата главица със специалното гребенче и броя урожая. Стефан:
-Как е, кълве ли?