Малко неща могат да ме изкарат извън кожата ми, но едно от тях със сигурност е да гледам как трудът ми отива по дяволите! Шест години след влизането на България в Европейския съюз, все още се чуствам пионер в опитите ми за разделно събиране. Грижливо измивам кофичките от кисело мляко, смачквам шишетата, за да заемат по-малко място, слагам всичко в една торба, която за 2 дни придобива такива размери, че надминава очакванията ми от потреблението на пластмаса в бита. Тоест опитвам се да намаля реалния боклук, който моето семейство произвежда,  като отнеса за рециклиране всичко, което подлежи на това. Най-близката кофа, която ми трябва, всъщност е доста далеч, но и това преодолявам с боклука, преди работа. Но това, което виждам в жълтите кофи за разделно събиране, безкрайно ме обезсърчава и огорчава, велосипедни гупи, изхвърлени цветя с пръстта и т.н.. Защо, бре, хора? Дали именно тези люде, които са ги хвърлили, недоволно цъкат с език каква е държавата и респективно какво ни е дереджето, че ние никога няма да се оправим, а пък знаете ли как е в Германия и т.н. Как добронамерено и мило да направя забележка на човек моя възраст или белокос, който си хвърля боклука не където трябва, защото го мързи да направи една крачка встрани или пък не чете за какво аджеба е тази кофа или пък му е все тая, защото няма да се оправим, КАТО МИ ИДЕ ЕДИНСТВЕНО  ДА МУ СКОЧА И ДА ГО ХВАНА ЗА ВРАТА! Пред тия кофи , които на доста места са кът започвам да си мисля, че им трябва жива охрана или камери, контрол, кой какво хвърля. А после, защо сметосъбирането хвърля всичко в един контейнер, е как, като материалът за рециклиране е замърсен, а пък защо е замърсен, защото Що да хвърлям разделно, като те на едно го събират?! Омагьосан кръг и няма излизане, никой не вярва на другите.
В градинката на една пейка до мен седна жена с привидно интелигентно излъчване. Пет минути тъпчеше загасената си цигара във фугите на пейката. Аз накрая и казах: Госпожо, падна ви цигата! А тя:  Ама аз я изгасих. Все едно и казах: Пожар ще стане! Това пак беше от тази порода хора, които не вярват, че България може да се оправи и затова не си мръдва дебелия ... до кофата! Гадост! 
Веднъж на една планина, бях около 15 годишна, вървейки в индийска нишка заедно с доброволци от Корпуса на мира, видяхме изхвърлени пластмасови бутилки. Без да променят ритъма на колоната, американките се наведоха , взеха ги в собствените си раници и продължиха. Ние какво правихме, цъкахме с език, недоволствахме, кой може да се качи дотук и да си изхвърли боклука, що за човек е това. Та, чужденците почистиха моята планина. Засрамих се от собствената си незрялост.
Лятото разговарях с директорката на училището, където  големия ми син учи. В неформален разговор споменах колко ще е хубаво да има кофи за разделно събиране. Тя се усмихна и каза, че ще има. Зарадвах се, казах си:  Ееее, напредъче, браво! Уви, към настоящия момент кофите са си същите като миналогодишните и всичко си е постарому. Няма нужда да убеждавам някого, че 11-12 години да хвърляш разделно е добра основа за създаването на правилни навици и учи на родолюбие и природолюбие. Ама, нейсе! Приятелка се завърна от екскурзия в Коста рика и какво разказа: Училището е барака в джунглата, маймуни крякат и подскачат около теб, но има кофи за разделно събиране.
Живеем във време, в което играчките са по-малки, но с по-големи опаковки, за да обосноват по-големите си цени. Важно е да знаем какво правим с боклука, особено с този, подлежащ на рециклиране. как може да живеем така, все едно го няма. Учим ли децата си на елементарни неща за живота или само да зубрят теореми?
Някъде бях чела, че хората живеят така, все едно имат втора планета. Ее, засега нямат!